MERKI

Пропорциите при изграждане на иконописната композиция

Съразмерността на елементите на иконата е част от символичния език на църковното изкуство. За да бъдат спазени каноните от тази гледна точка, първото, което се има предвид е ориентирането на композицията спрямо божествената гледна и убежна точка. Теоцентричната йерахия определя оптичния и смислов център, както и източника на светлина различно от принципите на изобразителното изкуство. Иконописта е повече изразителна, отколкото изобразителна като подчертава надмощието на духа над плътта и материята, съдържанието над формата, светлината над тъмнината, живота над смъртта, доброто над злото - всичко това не като дуализъм, хармония или равновесие между тях, като победа на положителното над отрицателното. Например, златото и бялото изразяват непристъпната божествена светлина...

Добре е иконописците да познават тези принципи и да не виждат нещата в иконата антропоцентрично, да си набавят подходящи схеми, които да ги насочват и улесняват в работата. Например, да виждат своята лява страна като дясна в иконописта и храмовото пространство. Да виждат движението от ляво надясно спрямо Разпятието или изток-север-запад-юг като логичното движение в една лития, а не като път обратен на часовниковата стрелка. За пропорциите на дъската днес следваме стандартните размери на листовете и фотографиите, на които си изваждаме цветния образец за иконопис. Друга закономерност е отмерването в модули - квадрати, а древната и най-сигурна формула е златното сечение, за което си струва да се прочете и изчислява повече. Това идеалното съотношение на елементите в една композиция - например, късата и дългата страна на дъската за иконопис или на частите в един орнамент е 1.618. Това число трябва да се получи при разделянето на две части, които искаме да си подхождат безупречно. Съотношението би трябвало да ни се подсказва от вътрешния ни глас, защото то е залегнало в природните и естетически закони, но докато можем да разчитаме на яснотата и категоричността на усета си, гледаме малката страна да се нанася толкова в голямата, колкото голямата в сбора от двете, а именно 1.618 пъти. Числото се получава като измерим малката страна и я умножим по 1.618. Така може да се направи един правоъгълник, да се сложи във файл и да се увеличава пропорционално по компютърен път, което ще ни улесни значително. По същият начин могат да се изчислят съотношенията в модула на декоративната композиция, който се повтаря многократно след това и образува украсата. 
За пропорциите на човешкото тяло можем да се ръководим още и от иконата-образец, от анатомични схеми на хора и животни или от съотношенията в собственото си тяло (ако не и на собствения си кон), от фотография и т. н. , както и да ползваме модел от картон или дървена фигурка, на която дори могат да се сложат драпирани платове. Не един древен иконописец е ползвал условно модел, ако това е било необходимо и благословено за да изгради правилни съотношения и движения - без самото изобразяване и рисуване да границата между натуралистичното и декоративно рисуване. По време на упадъка в иконописта от последните няколко века, а и след връщането към древните образци и практики, което се осъществява в миналия век, някои иконописци се стремят към съвършенството на изящното изобразително изкуство, други предпочитат да следват принципите на приложните изкуства, а трети успяват да си изградят иконописен стил. Без или въпреки наличието на умения за рисуване по натура, иконописците рисуват природата по въображение и постепенно се ориентират в основните принципи на изграждане на по-условна форма и привикват с особеностите на образците и да различават грешното от символично промененото в иконописта.

Най-лесният начин за пропорциониране е да вземем за размер ръката от дланта до края на пръстите - равна на лицето и педята, да измерим ходилото, височината на главата и да сравним в себе си (в огледалото), във фотография и в образеца - докъде и колко пъти се нанася избраният размер в тялото и крайниците, да сравним напречните размери на плещите, ханша и да внимаваме ходилата на правата фигура да не излизат извън размера на раменете, да се прокара правилно вертикалата, краката да изглеждат естествено стъпили на пода като ходилото е под тъп ъгъл с крака. Мярка за частите на главата е носът, съпоставен с ушите; очите отстоят едно от друго на едно око и това разстояние се пренася надолу за да ограничи хоризонтално устата, която по вертикала е по средата на разстоянието от носа до края на брадата. Детските фигури са с по-голяма глава, която не се нанася 9-7 пъти в тялото, както при възрастните, но и някои светци се рисуват непропорционални, дори само чрез скъсяване на краката. Детските физиономии се отличават по закръглените бузки в долната част на лицето и относително големите очи. Характерно за Богомладенеца в някои икони е изражението на лицето на възрастен, съчетано или не с пропорции на тялото като на голям човек. Художествените похвати в иконописта идват от различни периоди от историята на изкуството, но се запазват в иконописта и водят до еклектика ако стриктно не се следва стилово определена иконописна школа. Средствата за постигане на изразителност, движение и монументалност и други естетически похвати като асиметрията или несъразмерността днес са натоварени и с богословско значение, често пъти основано на частни боголовски и научни мнения и оттам нееднозначно, особено след възраждането на древната иконописна традиция. Пример за това е структурата на непостижимия за мнозина иконописци Христов лик изграден по византийска традиция и подробно анализиран от иконографа Йоан Харилаос Вранос. Днес художественият анализ на принципите на изграждане на иконописните изображения от различни времена, благодарение на достъпа до болшинството паметници на иконописта, предоставя разнообразие от варианти на работа. Изграждането на лика, което е прието за най-трудната част на иконописния процес, както и трактовката на гънките сега може да се разглежда с достатъчна достоверност и в сравнителен план между отделните школи, както се разяснява подробно от Тодор Митрович. При днешното развитие на изследванията на иконописта от все повече различни перспективи, като ориентир могат да послужат двата полюса: на символичното богословие на иконата, което дава мистично обяснение на всеки технологичен етап на работа и на позициите на художествено подготвените иконописци, които държат на професионализма без да пренебрегват богословското съдържание и с художествения си талант се стремят към изображения съотвестстващи на светостта на сюжета и персонажите, както се изразява професор Георги Кордис.
За изкуството на иконописта не е толкова важно дали можем да рисуваме изобразително (натуралистично) човешко тяло, фигури на животни, растения от натура, архитектурен интериор и екстериор, предмети и пейзажи, защото и в двата случая ще се наложи да усвоим декоративното рисуване докато свикваме да разбираме специфичния стил на епохата, школата, иконописеца в конкретния образец дотам, че да можем да ги трансформираме и комбинираме в нови произведения в определен стил и накрая да си изработим свой собствен иконописен стил. Важно е да си даваме сметка за тези особености на иконното изображение за да ги уловим и пресъздадем правдиво като се улесним по време на работа, вместо да коригираме грешките си в хода напредналото цветово изграждане на иконата - това ще наруши структурата и постепенността при оформянето на крайния резултат.